Моста в града

Този мост се намираше в града и делеше два квартала.

Беше шест и половина и Ана Ридъл умираше от скука в двустайния си апартамент. Опитваше да се разсее с телевизия, списание или книга, но нищо не й помагаше. Беше започнала да се чувства като затворник в собствената си къща. Знаеше, че е от атмосферата. Беше заключила всички снимки, дрехи и изобщо неща на баща си някъде на тавана. И сега като се замисли, установи, че без неговите шарени джунджурии къщата бе изключително празна.
Ядоса се на тази си мисъл, скочи от дивана и започна да се преоблича. Реши, че най-доброто решение за премахване на скуката е излизането. Не й беше до безцелни разговори с приятели, които най-вероятно биха повдигнали настроението, но сега изобщо не й се занимаваше. Грабна чантата от шкафа и изтича през вратата сякаш някой я гонеше. Жената от долния етаж, която изглеждаше си нямаше друга работа освен да шпионира, сега се бе надвесила над стълбището и Ана замалко щеше да я отнесе.
- Внимавай момиче! - отвърна заядливо старицата с присвити очи. Злобата не учуди момичето. Въпреки, че очакваше по-бурна реакция от жената, измъкнала кабелите от електричеството на тавана, остана напълно безизразна. Нито се обърна да провери дали е добре, нито се засмя. Просто продължи да препуска напред, мислейки, че това ще й помогне.
И ето, че накрая силите й свършиха и тя се озова на моста. Слънцето в далечината привлече вниманието й, като я накара да задържи дъха си. След няколко минути щеше да залезе. Ана прехвърли крака през рампата и седна на моста. Опря глава в желязото и се загледа в далечината.

Тъмноокото момиче така се бе отпуснало на моста, че изобщо не усети, че някой идва. И когато чу развеселения глас на момче подскочи на място. Беше впила пръстите си в желязото, което й помогна да се задържи на мястото си. Повдигна главата си надолу, леко раздразнена от прекъсването на мислите си. И кого да види? Кристофър Рейн!
Тази случайна среща я стъписа и й трябваха около две минути да се изправи и започне да говори. Това беше от смесените чувства, които сега изплуваха в нея. От една страна изпитваше някакъв яд към това момче, а от друга се радваше, че той бе взел сърцето на баща й.
Поклати глава преди да се е отнесла напълно.
- Здравей и на теб. - засмях се на идеята да го видя след толкова много време именно тук. - Прав си, живеенето без теб бе истински кошмар. Пробвах с приспивателни, но не подействаха.
Отвърна със същия саркастичен тон, с който и беше започнала. Не беше виновен той. Даже изобщо. Но напоследък такова бе държанието й. Не обръщаше много внимание на любезностите и фалшивите усмивки. Не можеше и да разбера хората. Как можеха да се усмихват, когато очевидно нямаше за какво, но това бе съвсем друга тема.
- Как си? Не сме се виждали от... две години ли станаха или повече? - и все пак реши да завърже някакъв разговор. Колкото и глупаво да й се струваше, понякога човек се чувстваше по-добре в компанията на себеподобни. Тя бе вълк единак и все пак сега реши да остане да поприказва с момчето, вместо да хукне по шосето отново.
Замисли се над деня, в който разбра погребваха баща й. Всички казваха, че церемонията била много хубава. Цветята, храната, свещеникът... всичко. Самата истина бе, че Ана не бе организирала нищо от това. Откакто бе разбрала за случилото се, се държеше странно. Крайно дистанцирано. Не ядеше и не говореше. Спомни си, че Крис бе първия човек, с който бе разговаряла след това.

Две години. За такъв период от време много неща могат да се променят. А за Ана това бе като книга от поредицата "Поредици от злополучия". Местене, след това още едно, приспособяване към обстановката и това, което може би бе най-трудното - разопаковане на багажите. Беше намяткала всичко заедно и й отне доста време докато упее да отвори кашоните. Знаеше, че в повечето от тях ще има неща на баща й и най-вероятно това ще я разстрои, но бавно, бавно всичко си дойде на мястото... образно казано.
Кристофър също изглежда беше променен. Не само външно, но и усмивката на лицето му изглеждаше различно. Може би бе намерил щастието тук с някоя афро-американка в някоя от онези големи триетажни къщи.
Изведнъж момичето се оживи. Беше хубаво, че сърцето на баща й можеше да помогне на друг и чак сега опря да усети това приятно чувство на това, което може да наречете малко щастие. Беше странно за нея, защото отдавна не е била в добро настроение, но й хареса.
След малко каза, че бил тук от преди година. Цяла година?! Беше странно, че не са се засекли досега, но градът е голям и такива неща ставаха.
- Аз също съм добре. Работя в ресторант... събота вечер в една дискотека. Не плащат кой знае какъв добър наем, но спрямо кафене е много по-добре. - едва ли бе запознат с йерархията на заведенията. Затова Ана просто се усмихна и побърза да смени темата. - Харесва ли ти тук?
И това не бе от най-умните въпроси, но беше първият, който й дойде наум. Загледа се в светлите му коси, които очевидно бяха пораснали. Според нея така повече му отиваше. Не разбираше много от прически, а и честно казано не отделяше много време за своята, но обичаше светлите коси и това й направи впечатление.
Седна обратно на моста, правейки му място до себе си.

Градът наистина бе в застой. Това потискаше и момичето, но за разлика от него, се бе примирила и изобщо не се замисляше дали й харесва или не, защото никога не бе ставало въпрос за това. Тук имаше жилище и котка, за които трябваше да се грижи. Но не това я задържаше, а причината, че няма къде другаде да отиде. Тук имаше няколко приятелки от детска възраст, с които често играеше когато баща й я водеше, докато в Русия беше останала само къщата. Повечето й роднини живееха далеч, а и не беше чак толкова близка с тях. Реши, че сама ще й е най-добре. И така остана тук. С времето свикна и вече дори не можеше да си помисли за друг възможен живот.
Когато Крис я попита за училището, тя въздъхна с облекчение, че е събота. Но оставаше само неделя и край. Всичко започваше отначало. Ставане в шест, закуска и оправяне на раницата до 7, неуспешни опити да запали старата кола, 10 километра пеша, училище, обяд, работа, домашни и денят се свършваше. Често се случваше да забрави в бързината храната за котката или да плати сметката за тока, но на следващия ден това ставаше един от приоритетите й.
- Когато мога. Не винаги имам достатъчно време, но тези неща винаги са били лесно за мен и не се измъчвам заради една четворка. - върна се на въпроса му тя, като се огледа наоколо. Беше толкова... пусто! Явно имаше някакво събиране, че всички толкова бързо се изнесоха. - Ами ти? С какво се занимаваш? Нека позная! - направи театрална пауза, придавайки си сериозност. - Долавям нещо... Или притежаваш луксозен хотел, който малко трудно управляваш, но го правиш, или работиш в бензиностанцията на следващата улица.
На лицето й се появи усмивка, която изненада момичето. Беше й приятно да води този разговор, въпреки да знаеше, че скоро ще се стъмни и ще трябва да си тръгва. В противен случай хазяйката пак щеше да заключи преди да е влезнала и щеше да се наложи да чака до три часа на входната врата, когато портиерът се връщаше от почивка.
- Е, познах ли? - повдигна веждата си в очакване на положителен отговор. Биваше я да разчита добре хората, но рядко правеше усилия и с времето бе изгубила способността си. Затова просто се усмихна на шегата и зачака отговора.

Идеята за здравословното хранене много й допадна. И беше много по-добре от неосъществимите диети, които повечето от съученичките й прилагаха. Какво беше това нещастие, че като качиш 5 килограма, вече не можеш да се побереш в дънките от миналата година. Беше глупаво.
Ана също не бе фен на месото. Сега, като живееше сама, ядеше повече салати и плодове. Понякога прибягваше и до готова храна, но всъщност не обичаше готвено. За жалост, на празници обаче трябваше да яде пържоли пред зоркия поглед на чичо си. Странното бе, че колкото и пораснала да беше, все още изпитваше този необясним страх докато беше около него. Имаше нещо студено в погледа му, почти заплашително, която я караше да потръпва само при мисълта. Добре, че леля й бе добра с нея и й позволяваше да минава директно към десерта.
Обърна се към Крис, който бе забил поглед в земята. За минута й се стори, че нещо му има, но той бързо разсея тази мисъл. Каза й, че се е променила. Ана не разбра дали имаше предвид външно или нещо в характера. Той така й не бе успял да опознае онова предишното й "аз", което се бе изгубило доста преди срещата им, за да види разликата, така че предположи първото.
- Да! Цели метър и шейсет, и шест! - каза го по-одушевено отколкото искаше, но наистина беше горда с ръста си. Според баща й, трябваше да бъде поне 1.75 до пети клас, но той винаги виждаше всичко по-голямо, отколкото всъщност беше. - Както и да е. - поклати глава. - Ти също ми изглеждаш променен. В добрия смисъл, разбира се.
Не беше кой знае колко пораснал на височина, но лицето му се бе променило. Не можеше да прецени дали е щастлив или не. Искаше й се ако може пак да се видят, но не знаеше дали е подходящо да попита. Не се познаваха много добре, но й изглеждаше интересен.
- Как са вашите? Имаше сестра, нали? - беше ги виждала на няколко пъти в болницата. Бяха много мили с нея когато отидоха да се видят с роднините на донора. И въпреки че тогава Ана изобщо не й бе до това, го оценяваше.

Когато тя го попита за семейството му, той се намръщи. Явно не трябваше да засяга тази тема, но наистина не съобрази, че това може да се случи. В нейните очи той имаше всичко важно от живота. Семейство, приятели и шансът да живее... според Ана това бе всичко, което може да се иска от живота. Тя не успя да го оцени когато беше при нея.
Съжалила, че подхванала темата, тя реши да я смени, но Крис беше по-бърз с отговорът си.
- Хубаво ли е да имаш по-малка сестра? - въпросът беше крайно далечен от момичето. С баща й никога не бяха говорили за това, въпреки че тя, както много други момиченца на нейната възраст, искаше по-малко братче или сестричка. Затова й беше интересно чувството да има някой в къщата, с когото можеш да играеш когато поискаш.
Коремът на Крис изръмжа и Ана започна да се смее. Здравословно ядене, а?
- Добре, хайде на някъде. - съгласи се момичето. Изправи се, слагайки чантата през рамо и тръгна след Крис. В Трий Хил не беше като в Ню Йорк, но пак имаше хубави заведения и кафета. Тя не ходеше често и знаеше само няколко, но беше подочула това-онова в междучасията. Не, че имаше и значение. Въпроса е да е храна, нали?!
Докато вървяха тъмноокото момиче се замисли за това кога последно беше ходила да яде някъде навън. Сети се за времето преди две седмици когато бе излезнала с Брук. Можеше да се каже, че тя бе най-добрата й приятелка от години насам. Беше там когато се нуждаеше от нея, което караше Ана винаги да разчита на нея когато има нужда. Понякога си мислеше, че се превръща в лицемерка, като се възползва така от приятелката си. Обичаше някой да се грижи за нея, но гледаше да не й става навик.
Нещо извъня в якето си и тя с нежелание бръкна в джоба, и извади малкия телефон. Беше съобщение от Брук. Организираше парти и искаше помощта й. Е, ето къде идваше изкупването на лицемерието. Засмя се, обръщайки се към Крис.
- Хей, искаш ли да отидем у една приятелка? - той я погледна съмнителна. - Ще има парти! - каза, опитвайки се да го убеди, че там винаги е забавно. Поне така й беше казвано през повечето време. "Ела! Ще видиш, че е хубаво да разпускаш от време на време". Но ако отидеше... Горката котка, явно пак щеше да е на диета.

Ана по навик прехапа долната си устна, обмисляйки идеята за момента. Беше добра, като се има предвид, че бе прав за пиенето. Но пък от друга страна Брук не обичаше да чака. Много е трудно да си по средата.
- Аз съм истински ангел! - отвърна накрая. - Но да побързаме, защото Брук наистина, наистина ще ме убие! - "особено щом искаше да съм там по-рано, за да й помогна." добави на ум.
Двамата завиха покрай моста докато тя се опитваше да измисли някакво подобаващо извинение за закъснението. Брук попринцип разбираше и не трябваха много думи, за да й обясни. Но щеше да се наложи да започне подготовката сама, затова бе по-добре да я предупреди.


Прати го и се забърза след Крис, за да не изостава. Като каза бързо, нямаше предвид състезание, но предпочете да си държи езика зад зъбите. Явно той така си вървеше. Това я наведе на спомена за кучето си. Тогава тя бе на 12 и току що бе получила мечтания подарък за рождения си ден. Спомняше си също, че вместо тя да разхожда кучето, то дърпаше нея по улицата. Беше много упорито винаги пълно с енергия, което понякога беше чудесно, но не й когато е 6 часа сутринта и слънцето още не е изгряло. Тя обичаше кучето, но се наложи да го подари, защото баща й получи работа другаде и двамата започнаха да пътуват често. А славата на домашният й любимец се носеше из целия град, така че нямаше начин някой да иска да го гледа докато ги няма. Затова го даде на леля си в Германия. Не го беше виждала от една година и половина. Хрумна й идеята скоро да отиде да го посети. Вече се предполагаше да е на 8. Щастливото й число.
Както вървяха, замислени, пристигнаха на една добре осветлена улица. Беше започнало да се стъмнява, а момичето изобщо не бе забелязало.
- Е, коя е твоята? - попита тя, спирайки да си поеме дъх.

П.С. Пиши направо там ;)